Вид: Чинар
Възраст: 200 г.
Местоположение: с. Петково, обл. Смолян
Номиниращ: Смиляна Захариева
ЛЕГЕНДА ЗА ЗЛАТА И ЧИНАРА
До наши дни, вплетена в старите клони на вековния чинар в родопското село Петково, върви хорска мълва за любовта между личната мома Злата и селския чинар, а слънчевото злато на обичта им още трепти във въздуха, ухаещ на бор и ела.
Преди много, много години, когато българските земи били кръстосвани от турски потери, живяла гиздава Злата. Расла момата в хубава къща, от двора често се чувала нейната закачлива родопска песен, а майка и баща треперели над нея като на уханен крем в градина.
Хубаво било името на Злата, но триж пъти по-хубава станала тя. Тънка и висока, със стройна, напета снага, а витите златни плитки се спущали като буен поток чак до петите. Лицето й било по-бяло от снежните преспи на Студенец, а очите й проблясвали като бистрите води на игривата селска рекичка. Погледнела ли някого с тия очи, като че ли със стрела сърцето му пробождала. А речела ли някому да се усмихне, тогава бисерните й зъби, наредени като мъниста, разцъфвали на устните й в сладка усмивка. И тоя момък, който веднъж видял е тази момина усмивка, зажаднявал за устните й, сочни като къпини.
Растяла крехката млада фиданка на воля, а неделен ден и в празник, когато на хорището писнела гайда и задумкал тъпан, Злата бързо поема към баира с високото дърво. Около него се разгръща дълго хоро, а дивната Злата заситнява, на земята сякаш не стъпя. Най-хубаво тя играе, а сърцето й пърха като на птиче, когато погледне към разлистения чинар, под който седи Златан, от съседното село. От поглед не я изпуща той, в погледа му се чете някаква радост, мечта, плам любовен и луд копнеж по девойката. Злата дяволито го мами с черните си очи, от които струи много сладост и топлота, с нежност поглежда тя първата си любов и като с въглен изгаря сърцето му.
Там, под чинара, двамата млади споделят любовните чувства и мечтата да свият гнездо заедно, да имат своя къща, пълна с много дечица. Затова Златан потегля на черен гурбет, бели пари за сватбата да спечели.
В събота срещу неделя Злата е споходена от лош сън, сън-прокоба. Сънува Златан, който протяга ръце сякаш да я прегърне, но някаква вихрушка в миг го отнася от нея. Уж сънува Злата, пък й се струва като че ли всичко това е някаква истина. Щурците навън са замлъкнали в тягостно предчувствие на нещо зло, а пълната луна в миг се покрива с кървава завеса.
Тоя неделен ден хорището е пусто. И младо, и старо в околността скърби за Златан, покосен от тежка болест в чужда земя. Под младия чинар едва се забелязва една фигура: Злата е приседнала, сломена от скръб, а клоните на дървото нежно са обгърнали младата й снага да я утешат в мъката. Ден след ден Злата е при чинара, краката й сами я носят към него. Часове прекарва така: дървото й шепне, а свела глава тя се усмихва щастливо. Очите й са притворени, девойката сякаш е опиянена от нежни любовни слова, които само тя чува. И там, под дървото, в тъмнината, сред тишината и песента на щурците, Злата и чинарът създават сладки, незабравими спомени, които подхранват тялото и мисълта със свежата струя на любовта – неземна и затова вечна.
Така минава година. Дружките на Злата я склоняват да отидат на събора за големия християнския празник Света Неделя в съседното Старо село. Момите вече преваляли местността Елата, когато чули конски тропот зад гърба си. Злата стреснато се обърнала и видяла по сипея десетина турци с червени, обвити в бяло чалми. Те бързо се спущали към тях. Злата се вцепенила, когато с ужас разпознала единия от преследвачите, който не спирал да я задиря след смъртта на Златан. След няколко мига тя била обкръжена от бандата на Юсеин Агоолу. В дола малката рекичка започнала да бучи сърдито в коритото си, клоните на елите застенали в болка, облаци скрили слънцето.
Момите се разбягали. Очите на Злата се забулили в тъга, но тя изправила тънката си като млада ела снага, свърнала крачка назад, оправила дългата си коса и погледнала с насълзени очи спрялото се над нея облаче, сякаш искала да изпрати по него хабер на любимите хора. Спуснал се турчинът като зъл ястреб, сграбчил Злата и я прехвърлил на коня си. Препуснали турците в посока на махала Орловица.
По средата на пътя Злата с твърд глас поискала да слезе, да си отсече клонче от любимия чинар, за спомен от родния край. Друговерецът помислил, че момата се е примирила с участта си, усмихнал се доволно, извадил нож и с готовност го подал на девойката. Тя спокойно го взела и с един-единствен удар го забила в младото си сърце. Цялото й тяло се залюляло като колеблива люлка, гърдите й се подигнали в последния дъх и крехката й снага кротко полегнала край дървото. Една бисерна сълза се търкулила в черната пръст.
Днес старият чинар хвърля своята сянка чак до вековната селска църква. Тишината на святото място се нарушава само от нежния полъх на клоните на кичестото дърво, станало свидетел на чистата любов между Злата и Златан. Неговите клони нашепват на всеки, поседнал в сянката им, историята за подвига на мома Злата, дала живота си, за да опази любовта, вярата и българската си народност. Вятърът превръща този шепот в гръмко ехо, препращано из цяла Родопа, скътала в пазвите си неувяхващият спомен за Злата. Спомен, който говори в нас с езика на времето, наситено с подвига на много герои, станали курбан в името на християнската вяра и упованието си в Бог.
Снимки: Наско Гавраилов
