Вид: Бук
Възраст: неизвестна
Местоположение: местност Карамандра, над Узана, Шипченска планина
Номиниращ: Силвия Иванова, гр. Габрово
Не знам на каква възраст е и какво помни. Не знам откога е тук – на Карамандра, над местността Узана и под връх Исполин, в Габровския Балкан.
Бук – в сърцето на Балкана, където е царството на буковите гори. Стои отляво на пътя, когато вървиш към върха. Не можеш да не го забележиш. И не можеш да го подминеш с безразличие. То не е с огромна височина и няма широка и разкошна корона; кората му не е гладка, а стволът му представлява една голяма коруба, устояла на изпепеляващия огън на мълниите. Но и тя не е цяла – в нея има огромна дупка, през която в хубави дни наднича слънцето, а в лошо време се промъква мъглата или фучи вятърът. От него не е останало почти нищо – само част от ствола, няколко клона и някъде в земята – корени.
Помня, че през 80-те години на миналия век, когато излизахме да берем диви ягоди, винаги минавахме покрай него, влизахме в корубата и надничахме през пролуката в ствола му, за да си направим снимка като в рамка. По-късно – през 90-те – около него се събираха бракониерите, които бродеха из региона – джипове, оръжие и стрелба в цел по дървото; просто така, за „себедоказване” и „надмощие” над природата сигурно; за точен мерник – знам ли? Но следите от куршумите личат и днес. След това се появиха дървосекачите – от царството на буковите дървета почти не остана нищо в сърцето на Балкана, но на това дърво никой не посегна. И защо ли да го прави – кому е нужна тази полукора, която е останала от него. После около него се появиха крави – някой беше решил да прави бизнес в полусрутените обори наблизо и да развива високопланинско животновъдство; не устиска дълго – не е лесно във високата планина. Колко и каква сила трябва да имаш, за да устоиш?
Сега – в края на лятото – тук няма никой; само отвреме-навреме преминават по маршрута за връх Исполин туристи, смълчават се за няколко минути пред дървото, удивени от вида и жаждата му за живот, която го държи все още за корените; правят си снимка за спомен в корубата-рамка и отминават с бодряческо „ехо-оо”, което стряска притихналата тишина наоколо. А дървото – или поне това, което е останало от него – продължава мълчаливо да стои. Ще го видя ли напролет?
Било е тук много преди мен. Старо, прастаро дърво, за което легендата разказва, че когато през лятото на 1877 година черкезките орди, които били отседнали на Узанската поляна, взели да отстъпват на юг, минали точно оттук – покрай дървото и по стария горски път, който подсича връх Исполин от север и се спуска от южната страна на планината към тогавашното село Химитли (сега Ясеново). Та когато черкезите отстъпвали, заровили в корените на дървото цял медник с жълтици, с надеждата по-късно да се върнат и да си ги вземат. Но това били грешни, кървави пари, взети насила от хората от селата наоколо.
Друго написала историята на Освободителната война до март следващата година. По този път – няколко месеца по-късно през свирепия студ на декември – оттук преминават частите на руските войски и българското опълчение под командването на ген. Скобелев. Черкезите така и не успели да се върнат, но на следващата пролет дървото вече било взело да съхне. Казват, че грехът за парите бил толкова силен, че започнал бавно да убива дървото. После на няколко пъти го удряла мълния – може би привлечена от метала в корените му. Почти изгоряло, почти изсъхнало, но не напълно. След много години иманяри подровили корените му, за да търсят златото. Не намерили нищо, а дървото преживяло и това. Вече отдавна не било голямо, красиво и величествено дърво, а само – част от дърво. Но останала онази част от него, която била най-силната, най-истинската, най-жилавата и жадна за живот. До тази пролет, когато отново минах покрай него и видях само няколкото останали клони, но… разлистени, живи.
Квантовата физика днес казва, че на субатомно ниво дървото е мен и аз съм дървото. Някои от философските учения на Изтока от хилядолетия твърдят същото – с други думи, но същото. Стоях пред дървото и с цялата си душа исках да е така, защото бях изправена не просто пред някаква си останала част от старо дърво. Стоях безмълвна и удивена пред няколкото разлистени клона на самата жажда за Живот, на силата за Живот, на самия Живот. А те бяха знак, че Природата е по-силна от мен, от теб, от всички нас и нашето безразсъдство в усилията ни да я унищожим, от собственото ни безумство да унищожим самите себе си. После бавно си тръгнах, усещайки корените на душата си здраво захванати за Живота…
Не знам на каква възраст е и какво помни. Не знам откога е тук – на Карамандра, над местността Узана и под връх Исполин. Но знам, че другата пролет То ще бъде тук и ще ме очаква… Защото това не е само Дърво с корен. Това Е самият Живот с корен.
Снимки: Силвия Иванова
