Вид: благун
Възраст: около 500 г.
Местоположение: с. Търнава, общ. Бяла Слатина, обл. Враца
Номиниращ: НЧ „Напредък-1898”, с. Търнава
В миналото българските земи са били покрити с гъсти и непроходими гори, които все по-рядко можем да ги видим в наши дни. Много често представата ни за вековна гора се формира от древните митове и легенди, приказките, предавани от поколения на поколения, та да стигнат до днешни дни, а ние да записваме и предаваме на младите.
Зимният дъб от село Търнава, намиращ се до легендарния за Северозапада „Лековит кладенец“, е впечатляващо вековно дърво. Достигнало е забележителни размери във височина и обиколка около 4,5 м, а приблизителната му възраст е около 500 години. За съжаление, част от клоните са изрязани от бракониери, но то все още стои на своето място, без да губи естествената си красота, и според нас заслужава специални грижи. С уникалната си визия, внушителни размери и дълголетна история, справедливо заслужава да стане любимо дърво на България.
През лятото на 2020 година с децата, участващи в летните читалищни занимания, с техните учители, с работещите в кметството и читалището, довършихме почистването на пътя до кладенчето и дъба. С изненада установихме, че „горуня до Лековития кладенец”, както го знаят търнавчани и жителите на околните села, има ново поколение – младо дъбче, което вече е осиновено от децата.
И днес с радост можем да заявим, че има надежда да спасим онова, което природата ни дава – вода, гора, живот…
Предание за Лековития кладенец
Между селата Добролево, Търнава и Борован, в едноименната местност, която е част от територията на с. Търнава, се намира изворче, водата на което била лековита, но никой не знаел това. Някъде назад в годините в образувалата се от водата му голяма локва започнала да търси прохлада от лятната жега една биволица, която била сляпа. По цял ден лежала тя във водата и едва привечер стопаните й я прибирали, за да преспива в обора. Минал месец, минали два… Към края на лятото стопаните й забелязали, че тя започнала да реагира на светлина, на подадени срещу нея предмети, на снопче зелена трева, с която се опитвали да я примамят… Сляпата биволица била прогледнала. Сама си била намерила цяр във водата на локвата, която била лековита.
Оттогава селяните започнали да почитат това изворче. Почистили и иззидали кладенчето му с камък, намерили голяма плоча и го похлупили отгоре – чиста да остане водата му, защото хората все по-често и по-често започнали да я търсят за лек. „Лековития кладенец“ нарекли извора и служба дори му отредили на Гергьовден. За сайбията му курбан започнали да дават всяка година на този ден. Бял овен или ялова крава му принасяли – като кръвен дар. Стараели се по този начин да благоразположат към себе си въображаемия за тях демон, който стопанисвал водата. И гледали да не пропуснат нито една година, без да го почетат, защото вярвали, че разсърди ли се – жертва човешка може да вземе или пък да направи така, че водата на кладенеца да се изгуби, да пресъхне или да избие на друго място.
Затова селяните не пропускали да отслужат полагаемата му се служба. И се превръщала тя от година на година във все по-многолюден празник за местните жители, защото славата на кладенеца с неговата церовна вода се разнасяла все по-далеч и по-далеч. Пристигали при него на всеки пореден Гергьовден хора не само от околните села Алтимир, Добролево, Търнава, Борован и Бяла Слатина, но и от много по-далечни места, дори и от Влашко. С коли и каруци се превозвали едни други, пешком преброждали междуселските пътища. Стичало се на това място такова множество, та „на земята натежавало“.
А болни и неволни идвали тук още на предния ден, за да преспят до кладенеца и рано сутринта на Гергьовден да посрещнат до него слънцето, после да мият очите си с лековитата му вода, да пият от нея за здраве на едри глътки, с надеждата цер да си намерят. Обичайно било после да хвърлят във водата му, а след това и да окачват по храстите около него червени конци, изнизани от дрехите им. Случвало се години, разказват старите хора по тези места, когато около кладенеца толкова много накичени с червени конци храсти засиявали, та наоколо всичко се червенеело…
През целия ден празникът бил изживяван трепетно от всички присъстващи около кладенеца. Моми и млади невести китки и венци кичели, за да обвият с тях гърлото на кладенеца, млади мъже в припряна шетня стягали всичко необходимо за курбана на демоничния му владетел. По десет-петнадесет казана курбан чорба готвели – за всекиго да има на общата трапеза, която си устройвали. А след нея вити и превити хора се извивали по поляната до тъмно. Случвало се е по три музики да се надсвирват на това място. Надували музикантите инструментите си и спирка нямали, защото наоколо народът искал да се повесели, хоро за здраве да се наиграе, душата си да отпусне и сили да събере за очакващите го от следващия ден трудови делници.
В днешно време местността около кладенчето е заблатена, проходимо е само до изградената преди около 100 години чешма. Опитваме се със собствени сили да почистим и открием пътя дотам, но за отводняване на блатото ни е необходима техника и специалисти.
Снимка: Татяна Мариновска
