Победители 2011

Местоположение: местност Одалийката, с. Нисово, общ. Иваново

Възраст: 700 г.

Вид: бряст

Номинирал: клуб „Екология“, ОУ „Христо Ботев“, с. Щръклево, общ. Иваново

Дървото на желанията, с. Нисово, Русенско

Искаме да разкажем за вековния бряст по течението на река Бели Лом в природния парк „Русенски Лом”, близо до село Нисово. Дълго се подготвяхме за срещата с него. В кръжока по екология бяхме прочели всичко, което пише за „Дървото на желанията”, както го наричат местните жители. Знаехме и за изоставеното селище Галица, унищожено през 1836-1837 година от чума, и за заселването на оцелелите в село Кадъкьой, днес Щръклево, наричани „галчетата”, и за средновековното гробище, открито от екипа на професор Н. Овчаров, край което се минава на път за вековното дърво.

Днес мястото на старото селище е гола поляна с името Галица, а край река Бели Лом все още се различават руините на старата воденица Одалийка. Малко по-надолу, от очертаващите се темели расте гордият и величествен огромен бряст, жив и единствен свидетел на 7-вековна история.

От всичко, което знаем, най-вълнуваща е легендата за една сляпа танцьорка, внучка на воденичаря хаджи Добрил, останал след страшната чума сам с малката Златица и своята воденица. Внучката израснала красива девойка, с пъргава и гъвкава снага. Харесал я Кадир Кърджията и я отвел в Русчук, където Златица веселяла ханъмите с танците си. Станала истинска одалиска. Но един ден до хаджи Добрил достигнала лоша вест– момичето ослепяло. Върнала се във воденицата внучката. Мливарите идвали хем да смелят брашното, хем да погледат сляпата танцьорка, за която се говорело в цялата околия. Като самодива с разпилени смолисти коси, танцувала своя див и неудържим ръченик, който възпламенявал сърцата на българите.

Било на Гергьовден. След танца Златица полегнала да си почине край бряста. От разранената от въжетата на гергьовденската люлка кора потекъл сок. Яно, чиракът на дядо Добрил, събрал „сълзите” на вековното дърво и намокрил невиждащите очи на девойката. Пробола я пареща болка, но тя не се оплакала. На сутринта щастливата Златица обгърнала ствола на величественото дърво и цялата долина заехтяла от нейния глас: „Виждам! Виждам!”

Всеки път, вървейки по обраслата с треви и лиани пътека през каньона на река Бели Лом, в нас ехти гласа на Златица. Не пропускаме и да си наречем желанията при вековния бряст.

Местоположение: гр. Стара Загора, ул. Проф. „Никола Кожухаров“ № 15

Номинирал: Ралица Желева

Историята на нашите дървета не е необикновена, но аз и сестра ми много ги обичаме. Преди 2002 год. родителите ни купиха апартамент в кооперация с малко дворче – незаградено. Посадихме цветя, но недоброжелатели ги стъпкваха, късаха и мачкаха. Заболя ме много и попитах татко, защо така се случва. Отговори ми, че обикновено всеки харесва хубавото, но някой друг да го създаде и да се грижи за него.

Решихме да посадим дръвчета. Взехме разсад от Кипарис и го посадихме. Дърветата са разположени от северната страна на къщата и се падат малко в сянката й. Интересно е, че едновременно ги посадихме, а израстнаха различно високи.

Няма да Ви изпратя колко са високи, широки, защото трябва да премеря всяко поотделно. Някои са достигнали височина над 6 метра, а други стоят като джуджета. Съседите казват, че са си изхвърляли строителните отпадъци в сегашната ни градинка и затова почвата всъщност е смес от строителни отпадъци и малко почва. Почиствахме много пролети и копахме в дълбочина, донесохме тор от борови иглички и вече има резултат.

Около Коледа аз, сестра ми и приятелят ни Стефчо изработихме гирлянди и със стълба украсихме по-високите дървета, направихме и подаръчета.

Всеки като минаваше се заглеждаше и хората се чудиха кой го е направил, хареса им нашата работа. Когато задуха вятър, събори част от укарсата, но ние бяхме във ваканция и я подновихме. Обичм дърветата, цветята и животните, но не обичам лошите хора, на които не им е свидно да унищожават създаденото с толкова любов и грижа.

Общински работници изтръгнаха катерушките от детската площадката в междублоковото пространство, в близост до нашата къща. Пясъчникът и тревните площи буренясаха и заприличаха на змиярник. С баща ми решихме да засадим дръвчета, за да внесат малко красота в грозната заобикаляща среда. Това се случи през пролетта на 2005 година. Дърветата се хванаха. Дойдоха общински работници с косачки и заедно с тревата окосиха и младите дръвчета. На следващата пролет баща ми пак посади нови фиданки. Когато дойдоха косачите, ги предупреди, че трябва да внимават и да заобиколят дръвчетата. Този път те бяха спасени. Сега от снимката се виждат следните видове – хималайски кедър, явор, ясенолистен явор, атласки кедър и кипарис.

Местоположение: в двора на СОУ „Васил Левски“ с професионални паралелки, гр. Ветово, община Ветово, Русенска област

Възраст: 4 г.

Номинирал: Росица Маринова Рашкова, класен ръководител на І „а“ клас

Японска вишна, гр. Ветово

Историята, която ще разкажа, е за една малка ЯПОНСКА ВИШНА. В момента тя има 48 листенца.

Всичко започна с едно обаждане от Японското посолство. Негово Превъзходителство Макото Ито, посланикът на Япония в РБългария, прие поканата ни да присъства на тържествената церемония по приключването на проекта „Подобряване на енергийната ефективност на СОУ „В. Левски“ с професионални паралелки – цялостна подмяна на външна дограма по Програмата на правителството на Япония за отпускане на безвъзмездна помощ за проекти на местно равнище. Негово Превъзходителство искаше да види ремонтираното ни с японски средства училище. Новината за идването на японския посланик силно ни развълнува. Всеки искаше да узнае колкото се може повече за обичаите и традициите на тази далечна за нас страна. Учеха се стихотворения и песен на японски, правеха се кътове, изложба-базар, оригами, хиляда хартиени жерава…

Вярно е, че с прискърбие приемахме новините за голямото земетресение, станало в Япония на 11 март 2011 г. Но при мисълта за идването на скъпия за нас гост вълненията се обърнаха в друга посока. В трескавата подготовка около посрещането се роди и идеята да засадим пред централния вход на училището японска вишна. Посадихме я на 4 април 2011 г. в 9 ч. сутринта, в присъствието на ученици, учители и помощния персонал. Тя е от вида Prunus serrulata Kanzan, висока е 194 см, обиколката е 8,6 см и е на 4 години. Директорът на училището помоли първокласниците да се грижат за нея.

Дълго време разговарях с моите ученици за японската вишна. Децата с интерес научиха, че това е дърво – цвете, много почитано от японския народ. Вишневият цвят се смята за националното цвете на Япония. Настъпването на сезона на цъфтенето на вишните в края на март и началото на април е предизвестие за идването на пролетта. Цветовете се разтварят изведнъж и падат до десет дни. Нежността на вишневите цветчета и тяхната мимолетност придават обаятелен чар на явлението. На японски вишната се нарича „сакура“ (цъфтене) от името на принцеса Коно-хана-сакуя-Химе. В превод това дълго име означава „принцесата на дърветата – цветя“, а тя е наречена така, защото според японската легенда била паднала от небето върху едно вишнево дърво. Децата научиха, че вишната не дава ядливи плодове – за разлика от другите плодни дървета. Нейната мисия е да бъде красива. Още в древни времена се е зародил обичаят на съзерцаването на цветовете – ханами. Ако вишневото дърво било отрупано с цветове, то предсказвало необичайно богата оризова реколта. Хората вярвали, че душите на загиналите войни ще се преродят във вишневи цветове.

След като учениците опознаха историята на японската вишна, те изведнъж приеха дървото като свое другарче. С много внимание и любов се грижеха за вишната. Дълго подбираха еднакви по големина камъчета, за да ги подредят в кръг около нея, според японските обичаи. Всеки искаше да полее дървото с вода.

На 28 април 2011 г. пристигна Негово Превъзходителство и първокласниците обещаха тържествено там, пред малкото дръвче, че ще се грижат за него като за свое другарче.

И незнайно защо, сякаш с пристигането си Негово Превъзходителство донесе магията на Япония в нашето училище и зареди всички ни с нея. Спря дъждът, грейна топло слънце и виждах нежното потрепване на вишневите листенца. Имах чувството, че дървото казва на всички: „Да, тук ми харесва! Ще остана при вятовските деца.“

Такова събитие не беше се случвало в нашето училище досега. Това е първото толкова екзотично дърво, посадено в училищния двор. То е обещание за бъдещето, като задължава да се опознава и възприема красивото в японските традиции, като внушава, че традициите на различните народи могат да се съхранят и обогатят взаимно. Застанал до вишната, Негово Превъзходителство изрази надеждата на милиони хора по света, че злото, сполетяло родината му, ще бъде победено и Япония ще продължи напред.

Дали малката фиданка ще ни дари с радостта да видим нейните цветове? Дали грижите на учениците ще бъдат достатъчни? Това ще покаже бъдещето. Мисля си, че с присъствието си тя ще напомня за щедростта на японския народ, ще напомня, че за доброто няма граници и разстояния и че училището по всички континенти и за всички религии и народи е свято място, храм на знанието. Надявам се моите ученици да усвояват тези ценни житейски уроци – уроците по човещина и щедрост. Надявам се един ден, някога, те да сътворят нещо също толкова красиво като цветовете на сакурата, да виждат в нея себе си, детството си, първата си „на живо“ среща с пратеник на един велик народ и неунищожимостта на красотата. И така да умножават доброто по света.

Ако и вие някой ден дойдете в нашето училище, ще видите Prunus serrulata Kanzan – дървото, посадено в знак на благодарност към японския народ. И макар и още толкова малко, то е достойно да бъде наречено ДЪРВО С КОРЕН, ДЪРВО С БЪДЕЩЕ.