Победители 2015

Местоположение: Дунавския парк, гр. Силистра

Възраст: 156 години

Вид: Дъб

Номинирал: Невяна Маринова, гр. Силистра

История на дървото:

Казвам се Невяна Маринова  и ще ви представя в това писмо един дъб, част от най-стария Дунавски парк… или каквото е останало от най-стария парк. Дъбът е над стогодишен, но все още няма табелка, че е защитен за да бъде опазен… Ще копирам една статия от 2010 г. от сайта “Паралел 44”:

„Най-старото запазено дърво в Дунавския парк в Силистра навършва тази година 100 лета. Старият дъб, както е известен на всички, е бил засаден през далечната 1910 година и е единствен в парка. Смята се, че самият Дунавски парк е основан през 1870 година. Първите писмени сведения за красотата на парка са от 24 юни 1870 г., тоест той е вече на минимум 140 години. Затова паркът в Силистра е обявен официално за най-стария градски парк в България.

Доскоро за първи обществен парк в страната бе смятан Дондуковият парк в Пловдив, създаден през 1878 г. В Националната библиотека обаче е запазен брой на в. “Дунав” от 24 юли 1870 г., в който четем: “Освенъ това праздното място, което се намира срещу Дунавската баня /в Силистра/… понеже е сгодно за една градска градина, съветътъ решил да ся направи това място на градина… Всичките разноски… щели да възлязат на 30 000 гроша.” Освен парк, силистренци построили и казино в него, за което общо отделили 35 000 гроша и 11 пари. Градежите са част от ликвидирането на разрушенията след Кримската война.

През 1899 г. Никола Маринополски пише в “Силистренски алманах” кои са любимите места за отдих на силистренци. “Пипиниерата, градината с разновидни дървета, сенчести алеи и обрасли със зеленина, която развеселява душата на всеки посетител и новопостроената градска крайдунавска градина, на север от града, до самия бряг на Дунава, засадена с различни цветя и дървета.”

През 1908 г. в парка е назначен агроном, който да отговаря само за него. Доставени са и първите рози от Тимишоара. Построен е първият фонтан, наречен „Звездообразният“. От Балканската война до 1940 г. развитието на Дунавския парк спира, но все пак е съхранен от унищожение. През 1954 г. „сърце” на Дунавския парк става озеленителят Кирил Топоров. Много труд и голяма любов влага той в 54-те декара, които поема за стопанисване, за да остави след десетилетия градина от цели 200 декара. През 70-те години на миналия век старата част на парка и крайбрежната му ивица са включени в архитектурно-археологическия резерват “Дуросторум – Дръстър – Силистра”.

През 1991 г. паркът е обявен за природна забележителност с национално значение. Дунавският парк в Силистра е и единственият в страната, който има собствен сайт – dunavpark.comuv.com, който е създаден от учениците от ПМГ “Пламен Силянов” и Мартин Великов, под ръководството на преподавателя Галина Пенева. Сайтът е класиран на четвърто място на националното състезание по уебдизайн и интернет програмиране в гр. Лозница през миналата година.“

Дъбът заема огромно място в нашето ежедневие, винаги около него има хора, за да събират енергия, сили и животворен заряд, но какво правим за опазването му… И до ден днешен не е защитено… За благодарност… Миналата година „обновяваха“ другата част на парка. Така си отидоха дълголетници, а тези които останаха са с отворени рани от огромните машини, които работиха там… Облъскани, орязани… и вече гниещи и болни… резултат от „обновяването, грижата и опазването“.

Писмото ми е и като зов за помощ, да опазим малкото, което ни е останало. Защото явно Община, Еколог, Местно управление не се интересуват от това ни наследство, градено с години…

Местоположение: бивше с. Калиманица, обл. Монтана

Възраст: 385 г.

Вид: Дъб

Номинирал: Бойка Серафимова, гр. Монтана

История на дървото:

Искам да Ви разкажа историята на едно красиво вековно дърво. То е от вида „летен дъб” и е на 385 години. Високо е 27 метра, а короната му хвърля сянка на повече от 36 метра ширина, обиколката му е 3,50 м.

Намира се на мястото, където е било родното село на големия български писател Йордан Радичков – Калиманица, Област Монтана. Някога е расло в двора на селското училище, на площада, а днес маркира мястото на несъществуващото село. Допреди няколко години около дървото е имало пустееща земя, днес наоколо расте голяма ябълкова градина. До него се стига по тесен селски път, вижда се отдалече и запленява погледа на всеки пътник със своя исполински ръст и красота.

Село Калиманица е съществувало до 1984 година, но Указът на Държавния съвет за заличаването му е от 1971 година. До Освобождението било турско село, а в древни времена е населявано от траки и римляни. На 2 км северно от него е открита римска вила.

Неговите жители, заедно със жителите на съседното село Живовци, са изселени заради строящия се няколко години и открит през 1986 г. язовир Огоста. Тогава се е смятало, че водите на големия язовир ще залеят селото.

Днес от това живописно място са останали 3 неща, които да напомнят за него – вековното дърво, изграденият, но недовършен храм и паметник на падналите в Отечествената война войници от с. Калиманица.

Всеизвестна е голямата любов и мъка на писателя  към родния му край, описан и в пътеписа му „Горда Стара планина”.

„Бедно мое родно село!….Заличиха го от списъка на населените места и оттогава насетне там започна да расте само дива трева и коприва”… „Аз все мисля, че моят край е уникален и че хората не знаят за него, че съм длъжен чрез средствата на прозата да мога да разкажа повече за този край. За да могат повече хора да научат за него. Дълбоко в себе си съм убеден, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този начин му даваме безсмъртие… Където и да се намирам, моят роден край винаги се изпречва напреде ми…“

Когато ходел на лов из родните места с приятели, Радичков обичал да спира под голямото дърво. Там сладкодумният писател разказвал спомени от детството си, дървото било неговата връзка с обичания и никога не прежален роден край.

От 2009 г. по инициатива на Дружеството на художниците „Тенец” – гр. Монтана, на 24 октомври – рожденият му ден, под вековното дърво се събират художници и други културни дейци от Монтана и Берковица, за да почетат паметта на големия и обичан писател. То посреща гостите всяка година и постепенно се превръща в място, където хората ще идват, за да усетят големия родолюбив дух на нашия земляк – писателят Йордан Радичков.

Това дърво е с корени, силни и здрави, защото пият сок от голямата любов на такива предци, седели под сянката му, като Радичков.

 

Местоположение: в двора на ПГЛПТ, гр. Казанлък

Възраст: над 50 години

Вид: екопарк

Номинирал: Емилия Иванова, гр. Казанлък

История на дървото:

Историята разказва, че гимназията е построена на мястото на къщи и овощни градини. След тяхното отчуждаване се прави план на училищната сграда, но стремежът на проектантите е да се запазят в максимална степен съществуващите растителни видове с идеята под техните сенки да се направят места за отдих – скамейки и беседки.

С годините някои дървета изсъхват и това налага тяхната подмяна. Но инициативният и с усет към красивото и уникалното бивш директор на училището, Петко Желев, предлага на своите колеги училищният двор да стане място, в което да могат да се видят редки и красиви дървесни видове и храсти. Той обожава природата и пренася това свое усещане в облика на училищния двор.

През учебната 1985/1986 г. ръководството на училището възлага на заместник-директора Демир Генчев да изготви проект за изграждане на училищен парк, в който да се запазят съществуващите растителни видове, но и да се засадят нови, по възможност рядко срещани за региона. И до днес в архива на училището е запазена скицата за озеленяване.

И така, след дълга предварителна подготовка, ученици, учители и служители, всички със завиден ентусиазъм, засяват първите дървета, сред които са гигантска секвоя, хималайски кедър, ливански кедър, тис, сребрист смърч, шестил, хинап, албиция мимоза, магнолия и много други. За всяко едно растение е направено проучване – от кой разсадник е най-добре да се вземе, каква почва му е необходима, какви специални условия са му нужни, за да оцелее. Всички са отглеждани с много любов, но едно от тях има особено интересна история…

На една от обичайните оперативки директорът показва на своите колеги една полусуха шушулка на дърво, което случайно е видял през късна есен и е останал силно впечатлен от неговата уникалност и красота, но нищо повече. Не знаел откъде може да намери фиданка, не знаел дори името на дървото, но знаел, че иска това дърво да краси парка на неговото училище. Никой от колегите му не успява да се ориентира кое е неизвестното растение.

Тогава той решава да командирова своя домакин Мария Пискюлева и служителя Стефан Филипов до разсадник в близост до гр. Нова Загора, защото именно в този район е видял красивото дърво, със задачата да не се връщат без така желаната фиданка. Отивайки в разсадника обаче те биват посрещнати само от охраната на обекта – в този момент всички агрономи в разсадника отсъстват.

Пискюлева и Филипов обясняват какво дърво търсят, показват шушулката, която носят, но за жалост и този път тя останала неразпозната. Тогава тръгват по алеите на огромния разсадник, с идеята да зърнат някъде това, което търсят. Търсенето продължило с часове, но за съжаление било безрезултатно. Тръгнали обратно за Казанлък, разочаровани от несвършената работа, мълчаливи в колата, замислени какво ще обясняват на своя директор.

Но когато съдбата е решила нещо да се случи, то се случва. Решават да се отбият по пътя за кратка почивка, да хапнат, да се поразходят до близката крайпътна чешма. Загледана в красивата природна картина погледът на Мария е прикован в няколкото малки шушулчици пръснати в пръстта. Навежда се и намира нещо познато в тях – макар и малки, те много приличали на „тяхната“ шушулка. Започнали да се оглеждат – вероятно някъде наблизо е дървото, от което са паднали. И откриват две малки, слаби фиданки, които най-вероятно били това, което търсят. Решават внимателно да ги изкопаят, да ги занесат и засадят в двора на училището, с надеждата, че точно това е търсеното дърво.

Така и става, с много желание и грижи, особено през зимата, започват да отглеждат двете фиданки. За жалост оцелява само едната, но тя и до днес краси парка на гимназията. Това е царицата на еко парка – Албиция мимоза – с прекрасни цветове и прасковен аромат.

През годините паркът се обогатява и разраства и днес разполага със 157 дървета от 27 вида. През 2007г. ученици от клуб „Екология” с ръководител Стелияна Якимова определят видовата принадлежност на дърветата и поставят информационна табела на всяко от тях. Изработват и дървен постамент със схема на парка, разположението, броя и вида на дърветата, както и снимки на неговите обитатели, от които най-атрактивни са популацията от над 25 катерички. За тях и за птиците учениците поставят хранилки и къщички.

Традиция в гимназията е почистването, опазването, обогатяването и поддържането на училищния парк. Така освен формирането на трудови навици, у учениците се възпитава любов към природата и осъзнаване на значимостта на всяко живо същество в нея.

Професионална гимназия по лека промишленост и туризъм, гр. Казанлък е едно от малкото училища в България с 50-годишна история, което се гордее със своя еко парк, събрал и съхранил уникални дървесни видове, впечатляващ с неповторима атмосфера, близка до природата.

Местоположение: м-т Меча поляна, Витоша

Вид: Смърч

Разказал: Илияна Тенева, гр. София

Мечти за гора

 

Когато за първи път отидох на залесителна акция, много се учудих. Защо всички тези хора са предпочели да станат рано в неделната сутрин и да пътуват до планината за да засаждат дръвчета?

Беше първата ми залесителна акция. Бяхме на Меча поляна до хижа Алеко. Имаше 5000 фиданки бял бор за засаждане. Фиданките бяха в контейнери за разсад и пристигаха с камиони. Правехме жива верига от ръце и сваляхме фиданките от камиона. После с торби или на ръце започвахме да качваме фиданките по наклонената поляна, не беше лесно.

Докато се качвахме по неравния терен с огромни торби с фиданки, често съм се чудила коя е тази сила която ни кара да правим това. Никой не се оплакваше или сърдеше. Всеки помагаше с каквото може. Дори децата не се сърдеха и капризничеха, а помагаха наравно с възрастните. За пръв път срещах този колективен дух на доброволчеството и добротворчеството.

Бяхме разделени на групи. Във всяка група имаше хора, които правеха дупки, други засаждаха фиданките, трети ги качваха от пътя. Всяка операция си имаше трудности, например правенето на дупки в обраслата с малини и храсти поляна беше истинско предизвикателство; засаждането също имаше специфични особености – за да се вкорени фиданката трябваше много добре да се притисне в земята, за да няма въздух около корените.

Всеки правеше това, което може най-добре. Мъжете най-често правеха дупките, а за жените беше по-присъща грижата за засаждане на фиданките. Организацията беше много важна – имаше много хора и бяхме разделени на групи с координатор, който да направлява групата и да се грижи всичко да върви ритмично.

Всички се усмихваха. Имаше родители с децата си, преподаватели с техни ученици, хора които винаги идват на такива акции и такива които са за първи път, като мен.

Акцията беше с цел възстановяване на гора унищожена от корояд, чрез засаждане на борови фиданки. Вдъхновяващо беше заедно да мечтаем за една нова борова гора.

В този ден свършихме огромно количество работа, защото всеки вършеше това което може най-добре и го правеше от сърце за планината и защото бяхме заедно и бяхме обединени от добра кауза – за възстановяване на загиналата гора.

Местоположение: частен двор, гр. Карлово

Възраст: 90 години

Вид: Секвоя

Номинирал: Атанас Янев, гр. Карлово

История на дървото:

В момента дървото е с височина 28 м, обиколка 3,50 м и 90 год. възраст. През 1995 г. при подмяна на канализацията се видя, че дебели корени се простират на 15 м разстояние от дървото.

Това е един от най-бързо растящия вид дърво. Поради неблагоприятните условия на средата, в която расте, то не може да достигне максималните си размери. За сравнение – ако расте в Северна Америка, то би било четири пъти по-голямо. От две години се забелязва,че дървото започва да изсъхва.

 

Коментар от журито на „Дърво с корен 2015“

Името на Никола Аджаров заема важно място в историята на българското горско дело. С това име ние, лесовъдите, свързваме овладяването на ерозията и пороите в най-горещите точки на страната – Карлово, Тъмръш и др. Впоследствие Аджаров заема и длъжността „Началник на Бюрото по укрепяване на пороите и залесяването“.

През 1910 г., лятото, опустошително наводнение сполетява Карлово, което и досега се помни – поройното прииждане отнася розоварни, засипва овощни градини, изобщо нанася огромни щети. На следващата година, по препоръка на френския лесовъд Феликс Вожли, който е в България вече 5-та година и ръководи усилено борбата с ерозията в Казанлък, се отрива секция за борба с ерозията и в Карлово (1911 г.).

След мащабна работа на своите предшественици, през 1924 г. Никола Аджаров продължава усърдно залесяването и укрепяването на оголените склонове на  Карлово. Един от тези силно засегнати райони е местността Беш-бунар, където са били овощните градини на хората. Аджаров допринася за неговото залесяване, но има и друга символика, с която може би се свързва и посаждането на гигантската секвоя – годината 1925. Това е годината „записана със златни букви в историята на българското горско дело“, както казва проф. Янаки Моллов (тогава министър на земеделието и държавните имоти).

Защо? Защото тогава за първи път започваме на отбелязваме „Седмицата на гората“. Точно тогава и Аджаров започва залесяването в „Беш-бунар“. Защото тогава се приемат първите студенти-лесовъди в Софийския университет, това е началото на висшето лесовъдско образование. Защото тази година България приема може би най-прогресивния си Закон за горите (6-ти поред), по силата на който се обявяват и първите защитени територии у нас.

Борбата с ерозията чрез залесяването и укрепяването на склоновете в планините – това е едно героично дело от лесовъдите, достойно за уважение и преклонение и част от историята на това дело е и Никола Аджаров. И така, чрез този жив паметник – гигантската секвоя ние трябва да си спомняме за това гигантско по своето съдържание дело и за тези хора като Аджаров, отдали много сили и живота си, за да бъде България зелена.