Вид: Дъб
Възраст: 600 г.
Местоположение: С. Балканци, общ. Генерал Тошево, GPS: 43° 35' 44.26” N, 28° 9' 57.84” E
Номиниращ: Данаил Антонов, Красимир Костадинов, гр. Генерал Тошево
Уникална природна забележителност в село Балканци е многовековният летен дъб. Огромният дъб разпростира величествената си корона почти в центъра на селото. В единствената публикация за вековния дъб от Балканци във вестник”Добруджански глас” се споменава история на един от жителите на селото, който твърди, че около 1952 г. в селото идвали специалисти. В дъба била вкарана сонда и по кръговете се разбрало, че тогава той е на 530 г. Следователно сега е приблизително над 600-годишен.
Тук в „Житницата на България”, не е много характерно да се виждат вековни дървета. Според разказите на местните жители тук е имало и друг дъб, много по-голям от този, но постепенно изсъхнал. Дърветата явно са отпреди възникването на селището, споделят стари жители на Балканци, и разказват интересни спомени. „Тук някога е било гора – казва Михаил Гинев (най-старият жител на селото на 90 г.) – хората й казваха навремето „Чауш кола”. От името на тази гора и местност вековният дъб е наричан още Чауша (чауш – м.истор., въоръжен турски сержант), явяващ се пазач, пазител и покровител на десетки поколения жители на селото.
Според местна легенда, в края на XIX в., в близост до дъба се разпростирали кошарите и сеновалите на овцевъдите на селото. При една невероятна есенна буря върху дъба пада гръмотевица. Треските от ствола му били отхвръкнали на петнадесет метра, но на дървото му нямало нищо. Чауша поел удара на гръмотевицата, отклонил я от намиращия се в близост сеновал на овчарите, с която саможертва спасил от глад както пастирите, така и цялото население на селото.
Наред с историческите факти, които обуславят възникването на село Юлусчолар, сегашното с. Балканци, историята на селото и вековния дъб може да продължи с едно изключително съвпадение и факт. Този повод ни дава пътната артерия, която минава през Юлусчолар, свързваща централната част на Южна Добруджа с Балчик и Батовската долина. Това бил главният път, по който хората по онова време са ходили на скеля (тържище) в Балчик и на тепавица в с.Батово.
В действителност такъв обработен стар черен път е минавал от Чифут Куюсу (Йовково), Карагьоз-куюсу (Чернооково), западно от Ормандвик (Горица), между Баш Хасарлък (Преселенци), край Курт думан ( Василево), Юлусчолар (Балканци), спуска се право на юг, минавал край Джаферлиюч-орман (Тригорци), през Идирис-куюсу (Царичино) и стигал до Балчик. Знае се, че Йордан Йовков действително е ходил на скеля по този път в Балчик с дядо Гено Василев – жеравнец, преселен в Чифут куюсу, където е живяло семейството на писателя.
Йовков, майсторът на късия разказ, името на който неизменно се свързва с името на Добруджа, където той живее само около десет години (1900-1902, 1904-1912, кр. 1918 – нач. 1919), но която се превръща в негово постоянно творческо вдъхновение. Широко известно е и твърдението на писателя: „Във всяка моя работа мисълта ми е там (в Добруджа – бел.авт.); там е моят пейзаж, там са героите ми – битът, работата и съдбата им. Пък и аз с всичките си спомени и с цялото си същество принадлежа на Добруджа“. Затова никак не е случайно, че го наричат Певеца на Добруджа.
Действително за Йовков тя е изворът на неговото творческо вдъхновение, един белетристичен Ханаан. И до днес обикновени читатели и специалисти търсят мястото на Антимовския хан, прототипите на Албена и Боряна, слушат гласа на Каралезката чешма. Йовковата Добруджа е мистична равнина, из която се вият пътища като змии, златеят узрели жита, изпъстрени с ален мак и синя метличина, а самотни брястове и дъбове бдят като стражи над равнината.
Дали като е минавал през село Балканци, Йовков си е почивал под вековния дъб? Дали, когато той си отдъхвал под клоните му, се е вдъхновявал за своите разкази като: „Последна радост”, „Елка”, „Гълъбът на прозореца” или „Най-вярната стража”и още много други творби, в които присъстват дървета, на които героите му се възхищават? Дали Йовков е водил разговори със селяните или е обсъждал събития за Добруджа и България под величествената корона на този дъб.
По тези и други места за отдих на хора, пръснати из добруджанската равнина, са ставали най-различни събития и „случки”, но не би могло да се твърди, че описаното в разказите на Йовков е преживяно точно така, както той го описва. Единственият свидетел на тези събития е той, Чауша – дълголетният „старец”. Само ако можеше да говори… Всичко, което дъбът е преживял в продължение на дълги години, всичко, което се е случило около него… Свидетел на исторически събития, рицари от древни времена и дами с развети пера по шапките и със соколи в ръцете, звуци на ловджийски рогове, войната, хора, пеещи и заспиващи под неговите клони. Весели скитници калфи, тръгнали да си дирят щастието. Как влюбени се влюбват под сянката му на лунна светлина. Ех само ако можеше да говори…
В кръговрата на живота – малко са стожерите в нашата равна Добруджа, които заслужават внимание. Един от тях е той – Чауша, безмълвно и достолепно отброявайки столетията.
Старото име на с. Балканци е Юнуз-чулар, но се среща и като Юлусчолар. В него са открити мраморни колони, каменни плочи, архитектурни детайли и надписи на латински език. Южно, на около 100м от селото има останки от средновековно българско селище, а на 500м от него има друго, където се срещат фрагменти от средновековна българска керамика. Говори се, че в гората край селото имало гробище с римски надписи, взети и експонирани в Археологчески музей в гр. София.
Все в тази гора от старите хора на селото се знае,че има могила, известна като „Гимуш могила” – Сребърната могила. В най-ранен писмен документ селото се открива през 1573 г., в известния списък на овцевъдите (джелепкешаните). В него е посочено, че в селото има 10 овчари, дължащи 415 овце на държавата. Интересно е, че двама от тези овчари носят фамилното име Юнус, от което се прави резонния извод, че от тях следва да се образува и тогавашното му име, а именно – Юнусчулар.
През 1910 год. Варненската окръжна комисия предлага смяна на старите имена с български. За с. Юнусчулар се предлага името Цветана, но това не се осъществява. Тогава селото е включено в община Соколово. През 1925 год. румънските власти неофициално преименуват селото на Селото на йонузците. Със заповед 2191 от 27.06.1942 г. на Засилената общинска управа в с. Преселенци е преименувано на Балканци.
